Зима

Миналата 2009 година почна добре и свърши зле.

Сега, към края на 2010 година нещата отиват и те на там. Това което можете да прочетете по-долу беше съчинено горе долу в края на миналият месец. Има само една редакция от тогава. Добавил съм само още едно изречение... Последното

ЗИМА

Краткото зимно слънце беше в дневният си пик. Причудливите фигури, създадени от камъните, вятърът и морската вода, отрязяваха по приказен начин бледата слънчева светлина. Фарът на края на вълнолома изглеждаше като замръзнало знаме. Ледените висулки, издаваха тонове досущ като камертон от финните капки морска вода във вятъра. И там някъде между фарът и камъните седяха ДВАМАТА, хипнотизирани от величието на природата. Прегърнати ЕДИН в ДРУГ, ТЕ гледаха фееричното шоу на това магическо място наситено с ята птици стрелкайки се покрай тях. Възхитени, ТЕ следяха всичко случващо се покрай ТЯХ с неприкрито щастие. Но въпреки всичката тази красота на това магическо място, не ги интересуваще нищо друго, освен да могат да останат в този момент, замръзнали във времето, завинаги щастливи.

Но уви, колкото и да им се искаше нищо да не се промени и всичко да си остане така, незнайно откъде се зададе едно много-много малко облаче. Никой не знаеше от къде се появи облачето. Приближавайки се, можеше да се види, че става все по-голямо и голямо. Обаче когато облачето застъпи слънцето с катранено-черното си памучено крайче, ТЯ претрепна и отсъпи от него. Колкото повече облачето застъпваше тяхният вълшебен момент, ТЯ се отдалечеваше все повече и повече. ТОЙ се обърна и погледна точно към НЕЯ преди облачето да покрие слънцето. В този момент ТЯ беше колкото и близо, толкова и далече, и сетне изчезна от очите му. Неподвижен ТОЙ забеляза, че небето се смрачава и облачето не е само едно, а безброй, и вече поктиват цялото небе над главата му. С изчезването на светлината, ТОЙ осъзна, че е дошла дългата, сурова и мрачна зимна нощ.

За един момент светът се превърна от приказка в едно лишено от светлина за него място. Вятърът повя и ТОЙ погледна нагоре. Едно-по-едно облачетата биваха отвяни от нощният зимен небосклон, откривайки осеяната със звезди безкрайност. Магията и сиянието на звездите в небето го плениха. ТОЙ седна и се загледа някъде надалеч в безкрая и се замисли защо дойде толкова бързо ноща. Докато го глождеше въпрост „Защо?” и мислите му се стрелкаха в безброй посоки търсейки отгворът, ТОЙ не забеляза как природата около него почна да се преобразява. Абстрахиран от всичко около него, ТОЙ сам си каза, че няма да се откаже докато не намери отговорът на въпросът си. В този момент небосклона отново се покри, но този път с гъсти-гъсти облаци. Вятърът стихна. Задаваше се буря. В това безветрие можеше да се видят как птиците си тръгват, само като просветнеше светкавица. Гърмежите, които ги преследваха, падаха във водата с необразим тътен, който все едно оттекваше във вечността. Но той не им обръщаше внимание. Звукът от леденият камертон на фарът, престана да се чува за момент. Веднага след това се чуваше как падат една по една ледените висулки, на сантиметри от него, повалени от внезапният ураганен вятър. Хипнотизиран от идеята да намери своята светлинка на нощният купол, ТОЙ не помръдваше. Режещ студен вятър, от минута на минута по-силен, навяваше влага по него, докато ТОЙ не претрепна. Все още търсеше своята светлина в тъмнината в която не осъзнаваше, че лека по лека взима превес над неговите сили, и физически, и мисловни. Но него това пак не не интересуваше. Вярваше, че може да я намери. Природата се заля в нощният плащ изцяло. Камъните се тресяха, и на него му се струваше, че вижда светлина иззад тях. В същият момент една бяло-ледена като смъртта вълна го заля и той осезаемо се разтрепери. Но на него умът му, все още представяйки си небосклонът, гледаше звездите. Премествайки поглед от една на друга, МУ мина мисълта:

„Има ли смисъл да търся тази точно определена светлина, като има толкова много други?„

Тази мисъл го разтърси повече от вълните който яростно го помитаха една след друга, без ТОЙ да помръдне от мястото си. Неможа да повярва, че е могъл да си помисли така лесно да се откаже от нещо толкова невероятно, така лесно.

Осъзнавайки къде се намира и какво се случва с него, ТОЙ само стана и се огледа. Бурята затихна толкова бързо, все едно не я е имало до преди малко. Но черната като катран тъмнина си остана. Зимните нощи са по-дълги от дните, си помисли ТОЙ. Но дефакто, нощта току що започваше. Звезди нямаше, но ТОЙ се огледа за НЕЙНАТА светлина. Но, уви, ТОЙ я видя съвсем смътно в далечината, но ТЯ не светеше вече. Гаснеше. Чудеше се къде ли е отишла светлината И. Опита се да попита, но нито звук не излизаше от устата МУ. Незнаеше какво да направи. Затова ТОЙ реши да седне и да гледа в НЕЙНАТА посока, чакайки да види светлината. ТОЙ незнаеше колко време ще трябва да чака, но беше решен да седи и да чака светлината да го огрее, дори да остане цяла нощ там, бъскан от вълните и нарязан от леденият вятър. Застинал в седнало положение, ТОЙ разкъса мрака със собствената си светлина, надявайки се да светлината да достигне до НЕЯ, и да я докосне. Колкото и да се опитваше, обаче, да достигне до НЕЯ, ТЯ отиваше все по-далече и далече, но ТОЙ не се отказваше.

ТОЙ предполагаше, че това ще бъде най-трудната и дълга нощ в живота му, но незнаеше колко беше прав...